Та по същество – изведнъж се оказа, че трябва да си преосмислим плановете за тази година и също толкова изведнъж се оказа, че сме инвестирали едни пари в ненужни ни вече вещи. Та ако някой от читателите смята да попътува тази година из Югоизточна Азия, Африка или Южна Америка – нека прегледа снимките по-долу и ако си хареса някоя книжка – да пише.

Книгите са нови (повечето) или достатъчно добре запазени (по-малкото) и се дават безвъзмездно за ползване.

Ще се радваме да си намерят нови стопани…

Тя тая работа малко се разсъхна, ама само малко. Взехме се в ръце, намокрихме кацата с Надя и скоро ще продължим. И понеже пътешествието много ни хареса и смятаме в най-скоро време да идем пак (е, на друг континет, ама за това – друг път) решихме, че ще е най-добре двамата да си споделяме впечатленията с вас на ново място…

Приятно четене.

Най-накрая след 12 часов полет пилотът започва да ни съобщава, че вече сме започнали снижаването за кацане. Събуждам Надя – до колкото успях да разбера и тя си се наспа като малко къртиче в самолета.

Кацаме. Докато рулираме по пистата минаваме покрай 2 паркиран самолета на Singapore Airlines – Boeing 747 (някаква модификация) и Airbus A380. Ей Богу – A380 наистина е огромен.

Слизаме от самолета и се озоваваме в терминала на Changi Airport. Аз лично не съм особено впечатлен – все пак това ми е четвърто или пето посещение в Сингапур, обаче Надя е облещила едни очи като дете в сладкарница:

Ама това летище има мокет?!?!

Разбира се, че съм ѝ разказвал достатъчно за Сингапур и въобще за местата, които съм обиколил, обаче разказите изобщо не могат да се сравняват с гледката пред собствените ти очи.

Стигаме до паспортния контрол. И тук малка засечка – от по-забавния тип. Пускам Надя първа – тя е с чисто нов паспорт, абсолютно празен – та ако има някаква спънка да мога да реагирам. Нареждаме се на една опашчица, чакаме търпеливо да обслужат трима индийци (или ланкийци или каквито бяха там), което се оказа не съвсем лесна работа. Отгоре на всичко единия от тях беше много възрастен и в инвалидна количка, което пък наложи някаква специална процедура по обслужване…

Нейсе – застава Надя пред полицая. Подава си паспорта и попълнената карта за влизане (с прословутата фраза с дебели черни букви Death for drug trafficing under Singapore law – и наистина е така) и се започва една комедия. Онзи намира снимката в паспорта и започва да гледа – 1 секунда в Надя, 1 секунда в паспорта, 1 секунда в Надя, 1 секунда в паспорта. И така една минута. Пита я дали тоя паспорт е нейн. И след утвърдителния отговор – още една минута от същото упражнение. Накрая удари печатите, клатейки глава и мърморейки си каква разлика имало. Ако че снимката беше правена преди 2 седмици. За сметка на това я почерпи с бонбонче.

Заставам аз – абсолюнто същото упражнение. Само дето мен не ме почерпи с бонбон. Абе всъщност на мен ми се струваше, че този зе бъзикаше с нас – нещо много нахилен ми се струваше.

Заставаме на лентата за багажа и си чакаме раниците. След 15 минути Надя вече започва да нервничи – ама сега ако не са ни ги качили, ама ако са ги загубили… Попитах я дали е видяла колко човека побира един пълен Boeing 777 – май се усети, че това чакане е нормално. Отидох, смених пари на едно гишенце на летището, върнах се при Надя, почакахме още 3-4 минути и раниците ни излязоха. ОК – да тръгваме. Правят ми впечатление надписите на митническия контрол – по отношение на алкохолните напитки е както навсякъде в цивилизования свят, но по отношение на тютюневите изделия не е така. Оказа се, че в Сингапур влизащите в страната нямат право на безмитен внос на тютюневи изделия и всеки пътник, носещ такива, трябва да премине през червения коридор. По-късно се оказа, че притежаването на такива изделия без бандерол е криминално престъпление на острова…

Отиваме да си хванем такси – още един шок за Надя. Нареждаме се на опашката, която се движи със скоростта на бързо ходещ човек, и се озоваваме пред разпределителя – възрастен човек с униформа и бели ръкавици. Той само поглежда назад, обръща се към нас и ни казва: стоянка №3. Отиваме – сребрист мерцедес. Хъм – явно имат недостиг на таксита в момента, та са пратили и лимузини. Шофьорът ни качва багажа, сядаме, казвам му кой хотел, той само кима „Yes, Sir“ и потегляме.

Пътуваме около 20 минути, Надя само зяпа онемяла през прозореца. Часът е около 5 местно време и е все още светло, та островът се разкрива пред нея в цялата си зеленина. Стигаме до хотела. На рецепцията са много приветливи и услужливи. Цялата процедура отнема около 3 минути, след което уморени но щастливи чакаме асансьора.

Стаята се оказва шокиращо мъничка, поне на пръв поглед. На втори се оказа, че това даже е предимство – за няма и 15 минути климатикът я привежда във вид, удобен за отглеждане на пингвинчета. То пък и за какво ни е голяма стая – през цялото ни пътешествие в хотелите не сме прекарвали особено много време в будно състояние. Вземаме по един душ и – напред към Orchard Road.

Решаваме да се поразходим пеша – всъщност според картата ни съвсем наблизо до хотела ни трябва да има станция на MRT – местното метро. Обаче нещо не успяхме да я намерим от раз, Надя пита колко е далеч и като разбра, че сигурно е на половин час ходене реши да се разходим. Лошо няма. Тъкмо слънцето залязваше, първата половина на пътя минаваше покрай един спокоен булевард с много и огромни дървета покрай него и Надя имаше възможността да се наслади на първия си екваториален залез. Или всъщност да види първия си екваториален залез, щото то няма кой знае колко много за гледане – смяната на ясен ден с тъмна нощ става изведнъж – за десетина минутки.

Стигаме до пресечката на Scotts и Orchard – по спомени тук някъде беше Mariott, който има много приятен бар – току до тротоара. Ах, колко Erdinger съм изпил тук… Споменавам го на Надя и тя веднага се съгласява, че обилно запотени след 45 минутната си разходка си заслужаваме да изпием по една бира. Сядаме на бара, поръчвам 2 Tiger-а и просто си седим, зяпайки лудата гмеж от хора, които бързат и се разминават на метър от нас. Искам сметката. Знаех, че в Сингапур алкохолът е скъп, но не знаех, че ще платя може би най-скъпата бира, която някога ще пия. Две малки бири в Mariott – S$44. Оставям 50 и си тръгваме. Странно – когато си на екскурзия имаш друга представа за парите – дали щяха да ми поискат 5 или 50 ми е все едно…

Малко по-нататък е Asian Food Market – един от характерните за Сингапур food courts. Но за тях ще ви разкажа следващия път. Питам Надя дали е гладна – ами да, би хапнала. Влизаме вътре. Тя пак гледа като изтървана. Питам я какво иска – каквото взема, все това било. Аз отивам да изберя храната, Надя отива да намери свободни места за сядане. А вътре е лудница. За щастие тъкмо взех храната и тя ми махна от една маса – намерила последните 2 места. Сядаме. Храната, очаквано, е вкусна. За S$7 се привеждаме в състояние да се пръснем при следващата хапка. Глупости – няма такова нещо. Излизаме и отвън връхлитаме продавач на сладолед. В тая жега… Искам 2, с дуриан. Сладоледът тук го продават по много интересен начин – на огромни калъпи. Поръчваш си, продавачът вади две вафлени кори, реже ти около 2 см от калъпа, поставя го между корите и си готов.

Разхождаме се още малко. Времето вече е напреднало сериозно, пътуването и жегата си вземат своето. Решаваме да се приберем с MRT. Купуването на билети се оказва не чак толкова сложна задача. Оказа се, че на идване сме пропуснали спирката по много глупав начин – просто не сме знаели какъв е символът на метрото…

Прибираме се, вземаме по един бърз душ и в леглото – трябва да съберем сили за утрешния ден!

Всъщност само пътеводителят ни за Малайзия, Сингапур и Бруней беше пощаден от дъжда. Знак на съдбата, явно – не ни стигна времето да отидем до Малайзия, а искахме. Нищо – следващата есен.

P.S. Ако някой ще ходи скоро до Сингапур, Малайзия, Бруней, Тайланд или Камбоджа – с радост ще му услужим с нашите пътеводители. Има смисъл докато са актуални поне….

Разбира се, най-напред трябваше да се обяснявам по други причини: ама защо ще пътуваме през Амстердам, ама защо ще тръгваме първо на запад, а после на изток – не е ли много тъпо това, ама защо през Амстердам – това не е ли много на север, ама няма ли директни полети… Хората не искат да разберат, че идеята на едно пътешествие е в пътуването, а не в придвижването от точка A до точка B. Но както и да е – повечето от тия въпроси просто ги пропуснах покрай ушите си.

Комбинацията от полети на Hemus Air / KLM от София до Амстердам и после до Сингапур е много удобна за такива случаи – казаш в Амстердам в 9 сутринта, а полетът до Сингапур е чак вечерта в 21 – имаш цял ден да се размотаваш из града. А ние точно това и планирахме – просто да се помотаем безцелно, без никакъв предварителен план.

Чекирахме си големите раници сутринта директно до Сингапур (не знам дали има вариант да не го правиш, ама на нас не ни и потрябва) и в 9:30 вече бодро бяхме закрачили към гарата под летището. Разбира се, Надя я изненадаха още в началото на пътуването – паспортна проверка на изхода от самолета. Тя много се учуди и малко се притесни, ама аз нали съм старо куче… Та купихме си билети до Amsterdam Centraal (с кредитна карта – тук БДЖ да си вземат бележка) и бодро-бодро слязохме до перона. Греда – първо на холандски, а после и на съвсем сносен английски ни обясниха, че имало повреда по линията на влака, за който сме си купили билет и за това трбява да ползваме някакъв друг влак от съседния коловоз. Не обърнах особено голямо внимание на детайлите, признавам, ама то пък и за какво ми е. Успяхме да се качим (заедно с една огромна тълпа други туристи), Надя особено много настоя да сме на втория етаж и за има няма петнадесетина минути стигнахме до Amsterdam Centraal. До тук – без произшествия. Слязохме, отне ни няколко минути да се ориентираме в авто/вело трафика (което не е едно и също, поне не и в Амстердам – велоалеите са поне колкото пътищата, имат си отделна светофарна уредба, пешеходни пътеки и изобщо…) и бодро закрачихме. Ей така – без посока, просто си обикаляхме.

Амстердам е хубав град. Сравнително стар – сградите най-често са долепени една до друга, но при все това имат повече зеленина от нас в София. И всички и навсякъде карат велосипеди. Добре де – двуколесни безмоторни превозни средства, щото аз на това велосипед не мога да кажа – това са, най-често, 2 колела, 2 педала, една верига и един звънец, държани заедно от добре оформена буца ръжда. Това спирачки, това светлини, това каски – нема такова нещо брат. За сметка на това, обаче, поне половината… велосипеди, имат и разни допълнения – кошници за багаж, детски седалки на кормилото, детски седалки на багажника, детски седалки на кормилото и багажника, детски седалки в ремаркенца, детски седалки в корито пред велосипеда – изобщо детски седалки навсякъде. А като ги гледах (като конструкция) и като начин на каране – изтръпвах. Честно ви казвам – аз там така детето в никакъв случай не бих си го возил. Абсурд! А най-интересно е спирането – поради липса на спирачки при достигане на кръстовище хората просто скачат от велосипеда…

Разходихме се до ботаническата им градина – много приятно местенце, особено 3-те обособени зали. Но, както ще видим след 2 дни – нищо, ама нищо особено. Даже направо смешна работа. Но за това по-късно.

Иначе след посещението в ботаническата се загубихме. Е не съвсем загубихме де – просто не можах да намера мястото, на което бяхме решили да обядваме. Добре, че малко преди обяд ударихме по една мощна английска закуска (с бира, поради което ни гледаха малко странно), та като се намерихме към 16 просто седнахме и изпихме по 2-3 бири. И то стана време да се връщаме на летището…

Там нямам много спомени – адски много ми се спеше. Едва се настанихме и… лека нощ деца. Събудете ме в Сингапур, моля.

Снимки в Амстердам не правих кой знае колко, но на който му е интересно може да провери съответния сет във flickr.

Но да нахвърлям няколко мисли, с които имаха удоволствието да ме занимават докато не спях в самолета от Бангкок.

Организацията. Не я подценявайте. Ние тръгнахме на пътешествие – не на почивка, не на курорт, а на пътуване с идеята да поскитаме. Да, но и за това си трябвало малко предварителна подготовка. Не че нашето приключение не ни хареса – даже много напротив – но ако сега пак трябва да тръгна – ще подбера различен маршрут. Но пък човек трбява и да се „опари“ – нали така?

Книжките на Lonely Planet в това отношение са доста, доста добри. Горещо ви препоръчвам да се снабдите с последното издание преди да хванете пътя и да му отделите поне 1-2 седмици четене у дома. Ние нямахме време за това и се убедихме че сбъркахме. Не го правете и вие.

А книжките са доста пълни и с доста точна информация – за места, цени и прочие.

Timing. Доста важна точка. Трябва добре да подберете времето за посещението си, като го съобразите с климатичните условия на съответната дестинация. За съжаление на повечето места през удобния за посещение период е пълно с туристи, което може и да не ви се понрави. Ние рискувахме – отидохме в края на дъждовния/началото на сухия сезон и не сбъркахме. Дъжд (ама истински дъжд – като по филмите) ни валя 3 пъти. Но не съжаляваме – тъкмо допринесе за по-пълното усещане.

Самолетните билети. Тука няма кой знае какво за правене – междуконтиненталните полети все още са запазена територия на „традиционните“ авиопревозвачи, така че място за мърдане няма кой знае колко. За съжаление цените на билетите през туристическия сезон (за съответната дестинация) скачат, ама няма кой знае какво да се направи по този случай.

Хотелски резервации. За такива пътувания, поне за мен, хотелите не са най-важното. Стига да отговарят на определени минимални критерии, разбира се – все пак си отишъл там да обикаляш страната, не да се плакнеш в хотелския басейн. За Бога – никога, ама никога не използвайте услугите на българска агенция за резервиране на хотели. Ние го направихме и после съжалихме. Не че се е случило нещо кой знае какво – хотелите ставаха, само дето ни излязоха златни – платихме сигурно 3 пъти повече, отколкото трябваше. Но това както и да е – не се оставихме да ни развали ваканцията.

Визи и формалности. Както може би се очаква – за посещение в повечето от страните българските граждани имат нужда от визи. Проучете предварително къде и как можете да се сдобиете с такива и колко време ще отнеме това, за да не останете неприятно изненадани и да си провалите пътуването.

Документиране. Шегувам се, разбира се. Но все пак – в зависимост от целта на пътуването подберете подходящата фотографска техника. Видеокамерата, поне според нас, е напълно безполезна вещ – по-добре вземете още един фотоапарат/тяло с различен обектив – ще ви свършат много по-добра работа. За мое най-огромно съжаление не можах да се сдобия с желания EF 17-40 f/4L преди заминаването, но съм се заел да поправя тази неправда в най-скоро време – далеч преди следващото приключение.

Проучете какви са условията за снимане на съответните места и си вземете подходящите филтри. Оказа се, че в Камбоджа снимането е или рано сутрин веднага след изгрев слънце, или късно вечер малко преди залез. В останалата част от деня просто светлината е много.

Между другото се оказа, че старият боен другар 350D е направо водоустойчив – в един момент изсипвах водата от чантичката, която заемаше около 1 пръст на дъното.

Е – за сега е това. По-подробни разкази и снимки очаквайте съвсем скоро.

И до догодина в Перу.

Заминаваме за Атина. Ей така – на разходка. Времето май не е особено подходящо, ама не ми пука.

Ще се видим пак в понеделник вечерта.

Пътуване до Варна – с една дума: дълго. Не знам защо така – тръгнах в 12:30, а пристигнах след 20:00. Поне не скучах – нося си книжка, iPod, PSP с 9 игри и толкова серии на Stargate Atlantis, та поне се позабавлявах добре. Писна ми леко накрая – то все едно отидох от Париж до Яунде (като време е същото), но не беше изключително неприятно. Пък и поне нямаше произшествия по пътя.

Пристигнах във Варна, слязох от автобуса, взех си такси. Дадох адреса на хотела. Шофьорът ме попита знам ли къде е? не, не знам – не съм от Варна. Човекът извади карта, започна да го търси. Казах му името на хотела с надеждата да го улесня. Получи се забавен диалог.

А(з): Това е хотел „Дивеста“.

Т(ой, търсейки го на картата): Е, щом си си намерил хотел – добре си.

А: Е защо? Сега нали не е сезон?

Т: Абе не е, ама някакъв мол откриват, някакви конференции… Снощи с един клиент обиколихме десетина хотела докато си намери стая. Ти за колко я намери?

А: Ми около 100, не знам точно.

Т: Е как така не знаеш?

А: Ми ей така – като отида и ще разбера.

Т: Абе дай да те закарам до (тука някакво име, явно на хотел). Малко по-нататък е, ама е по 60 на вечер.

А: Не, мерси.

Т: Как бе? Това е наполовина…

Тук вече трябваше да излъжа, че съм в командировка и няма аз да го плащам тоя хотел. Снигнахме – сметка 3,80. Подавам 10 лв, оказа се, че няма дребни да ми върне. Поисках му 5 лв. Много се учуди. Трябваше да го увещавам да вземе 1,20 бакшиш. На слизане ми посочи отсрещното заведение с препоръка да не го посещавам – много „режели главата“.

Хотелът – оказа се ОК. Първоначално малко се изненадах (неприятно), но последния, в който бях, беше Хилтън Яунде и… Както и да е – не се оплаквам.

Следваща стъпка – набавяне на тоалетни принадлежности. Нарочно от София тръгнах без никакви – все пак отивам във Варна, не на Северния полюс и се очаква да намеря работещи аптека и козметичен магазин. Всъщност вече беше станало късничко и само денонощна аптека ме спасяваше. Намерих една наблизичко – някаква Санита – и за щастие се оказа, че имат всичко необходимо – четки, пасти за зъби, самобръсначки, шампоан и душ гел Klorane. Само не разбрах нежеланието на продавачката да ми вземе 57-те лева – обслужването беше под всякаква критика. Отделно, че взе да се образува някаква опашка и накрая един олигофрен даже взе да ми подмята какво съм правил, аптеката съм изкупил, 30 минути съм стоял там… Което, всъщност, беше и единствения случай на неприятно обслужване във Варна.

Сутринта – ах, сутринта. Закуска, разходка до Морската градина, допълнителна френска закуска с „Капитал“ в едно приятно бистро. Времето е хубаво – топличко и без много вятър – изобщо красота. В това време някъде се обажда Георги Иванов – да се видим към 14:15 на Фестивалния за около час, че сина му е на школа по изобразително изкуство там. То в това време трябваше да се видим и с Неви, ама тя се оказа, че е заета с нещо и ще се видим по-късно.

А Жоро се оказа много забавен и приятен събеседник. Първо се чудех малко дали ще го позная – виждал съм му 2 снимки и на двете не си приличаше особено много. Бях останал с впечатлението, че е нисичък и пълен и… добре, че той ме позна. Явно се отличавам от тълпата. Което, впрочем, е вярно – или във Варна не са виждали човек с лаптоп или… Докато чаках Жоро седнах на една пейка на алеята да измодерирам отново един безмозъчен коментар на Ачко и имах чувството, че половината Варна се изреди да ме гледа какво правя. Ма това както и да е. С Жоро се поразходихме мъничко из Морската градина, той ми даде да направя няколко снимки с неговите „буркани“. Ах тия „буркани“… Тилт-шифт-а се оказа много интересна играчка, ама много. Аз щракнах набързо 5-6 кадъра – получават се много интересни. А 85-ицата му… Ах тоя „буркан“. Бе не успя да ме убеди да си продам колелото, ама ме накара наистина да се замисля какво точно искам – 70-200 или 85. Е, не като неговата де, ама 1.8 също би следвало да прави интересни резултати.

После се видяхме с Неви и с Ланса. Водиха ме да хапна нещо, че бях полуумрял от глад. Те са добре. Неви е отслабнала. Така ѝ е по-добре.

И тук големия проблем – ресторант за вечеря. Което наистина не беше лесно. Как пък няма един свестен сайт, в който можеш да си намериш заведение и който да се използва лесно от мобилен телефон. При това не какъв да е, ами Nokia E61i, егати. От сайта на Бакхус трябваше да сваля 2 Mb pdf за да намеря 2 ресторанта във Варна. И двата – хотелски. Не знам защо, обаче мен хотелските ресторанти не ме грабват. Не и когато съм просто на разходка. Е, накрая попаднах на едно бистро. Храната беше… ОК, да кажем, но по-забавното се получи със сметката. Обща сметка – 66 лв. 10 лв някаква храна, 32 лв бутилка Tcherga и 24 лв малък Lagavulin. Историята с Lagavulin-а – след като се нахраних реших, че искам да изпуша една пура. Тъкмо да повикам сервитьорката и да попитам какво уиски имат, очаквайки стандартната некомпетентност (чудех се дали да питам за скоч или малцово или направо да поискам уиски) и разглеждах бутилките над главата на бармана от около 15 метра когато в края съзрях зеленикава бутилка с характерен етикет. Поръчах си направо Lagavulin. Сервитьорката се консултираше нещо с колежката си, сочейки към бара. Донесоха ми. ОК, може и да не е било Lagavulin, че след тая бутилка Tcherga не ми беше много ясно, ма поне беше Islay. На излизане видях, че до него има и бутилка Oban, та не знам… Иначе пак проблеми с бакшиша. Оставям 100 лв и казвам 75 на сервитьорката, тя обаче си ми върна 30 и тръгна да се бърка за дребни…

Иначе Варна е… много як град. Сега без да се обиждат варненци, обаче си беше точно като малко по-голямо село през тоя уикенд. И трафикът им един… заспал. Всички бездомни кучета, които видях, имаха обечки на едното ухо. Според Неви – защото били кастрирани. За разлика от навсякъде другаде във Варна има много улични котки. Много. Е, не точно улични, щото някои от тях бяха бая загладени красавци, но по численост си съперничат с кучетата.

А във Варна си имат и велоалея. Истинска. Не че се ползва особено по предназначение, ама затова сме си виновни ние, българите. Ако може да ми обясни някой защо всички пешеходци се напъват да ходят по велоалеята…

За съжаление трябваше да си тръгвам. Не че не ми се искаше да остана – напротив. Даже ако можеше да се преместим да живеем там…

И като финал – две снимки. Един тилт-шифт и един Жоро:

Тилт-шифт в Морската градина

Жоро

Втора стъпка – правите си хотелска резервация.

Трета стъпка – тръгвате. Утре.

Ще си нося фотоапрата, в хотела би трябвало да има интернет, та ще си взема и лаптопа. Бе и да няма – ще си нося Vodafone Mobile Connect картата. В момента зареждам PSP-то и iPod-а.

Очаквайте блогване и от Варна.