Този път с малко история…

Та по време на Коледните празници с Надя си правим „равносметка“ на пътешествието из Азия, кое ни е харесало, кое не, и – разбира се – правим планове за ново такова. За „съжаление“ не успяхме да стигнем до категоричен консенсус къде точно искаме да отидем, та крайният резултат е видим на снимката малко по-горе. Аз държа на Южна Америка, Надя – на Африка (където аз съм бил, кхъм, много време, та за това не напирам), та си стиснахме ръцете по соломоновски – ако можем, да посетим и двата континента. Но този път да наблегнем малко повече на предварителната подготовка.

Речено – сторено. На 31 декември запретнахме ръкави, „отидохме“ до Amazon.com, избрахме си книги и… Решихме, че този път не ми се губи време в глупости. Както може би вече сте чели – аз с UPS/InTime имам голям проблем – ако не сте, вижте за какво става въпрос. Та взехе мъдрото решение, че не бързаме чак толкова с книгите и ще ги поръчаме с начин на доставка – Expedited International Shipping. Ще пристигнат с Български Пощи, ама така по-бързичко. Пък и вече веднъж бях поръчвал с тая доставка една книга за брат ми – дойде за 2 седмици в офиса – никакви проблеми. Готово – направихме поръчката, от Amazon.com учтиво ни уведомиха, че ще я изпратят на 2 януари и се очаква да пристигне в София около 22-23 същия месец. Въоръжихме се с търпение (по-скоро с напомняне да не забравим) и зачакахме.

Още от 20 януари започнах всяка сутрин да предупреждавам охраната, че чакам пратка и ако дойде такава – да ме извикат. Увериха ме, че ще – няма проблеми. 20, 21, 22, 23 – нищо. 26, 27, 28, 29, 30 – нищо.

На 5 февруари отидох до съответния пощенски клон – 1715 – да проверя дали поради някаква причина известието за пратката ми не е доставено. Греда – не успяха да намерят такова. Препоръчаха ми да отида в Разменна Пощенска Станция при Митница София – или някакво такова сложно наименование. Ами щом трябва… На 12 февруари бях в отпуск, та се метнах на Кольо и отидох да търся въпросното учреждение. Е – не много лесно, но го открих. Потърсиха ме и там – отново нищо. Пратка за мен не била пристигала в страната.

Вече леко притеснен се прибрах у нас и се разтърсих из сайта на Amazon какво мога да направя в такъв случай – почти $300 са си пари все пак. Формата за оплаквания се оказа достъпна съвсем лесно и за около 3 минути успях да подам оплакване за моята пратка. След няма и час ми отговориха – много съжалявали, че се е случило така, и съм имал 2 варианта – или да ми върнат парите, или да ми пратят книгите пак. Брей, да му се не види… Те че си застраховат пратките съм сигурен, но толкова бързо и на доверие да се съгласят… Странно. Обясних им, че си искам книгите, но при условие, че мога да си доплатя и да ми ги изпратят по куриер. Ако не е възможно – да ми върнат парите, аз ще си ги поръчам отново. О, нямало проблеми – ще ми ги пратят по куриер за тяхна сметка, само че ще тръгнат на 17 февруари.

Е – пратиха ги на 18, за мой късмет – по DHL. И обещаха на 20 да пристигнат. На 19 вечерта (наше време) все още бяха в САЩ и Надя предположи, че ще пристигнат на 23, понеделник. Но не би – на 20 в 5:30 бяха в Германия, а в 10:40 вече бяха в куриера за доставка до адреса. Е – отидох до офиса да си взема колетчето.

Сега остава само да начертаем маршрутите, да съберем парите и…

Събудихме се с леко закъснение – бяхме на закуска около 8 часа. Отдавам го на лек jet lag, но да си кажем честно – просто ни мързеше. Хапнахме добре, събрахме си най-необходимите неща и си повикахме такси – според картата ни не беше много лесно да се доберем до който и да е от входовете на градинта по друг начин. Ако и да не беше на повече от 7-8 км, поне по мои сметки.

Таксито ни откара, платихме му и влязохме в градината. По мои сметки в най-добрия случай тук щяхме да се разхождаме около час, час и половина. Грешка, голяма грешка.

Всъщност Ботаническата градина на Сингапур представлява нещо като прекалено добре уредено градско паркче. На площ мисля че даже е по-малко от Южния парк в София, но пък за сметка на това…

Цялото е кръстосано от добре поддържани пътеки, а на посетителите е разрешено да се разхождат и по тревните площи. Всъщност повечето хора това и правеха – бяха си довели децата на разходка и игра и полянките бяха пълни с играещи си деца и разхождащи се кучета. Да, но за разлика от тук кучетата бяха с каишки и намордници. А че това е ботаническа градина първоначално установихме само по дискретните месингови табелки до всяко дърво, указващи английското и латинското му наименование, както и естествения му ареал. По обясними причини повечето растения произлизат от екваториалния пояс, обаче с Надя останахме като гръмнати като видяхме кактусовата им градина. На открито. Не разбрах как точно, но успяват на стотина квадратни метра да осигурят хладен и сух въздух… Но пък аз и що ли се учудвам.

Вече става 11:30, а ние едва сме преполовили градината, като все още не сме стигнали до най-съществената ѝ част – градината с орхидеите. Стигаме до ginger градината, където намираме едно приятно заведенийце – Halia. Сядаме, поръчваме ginger herbal infusion с надеждата да пием чай с джинджифил. Е… почти се получи. Донесоха ни по едно дървено съндъче с чаша, каничка топла вода, старателно опакован полуизсушен джинджифил от тяхната плантация и „планински мед“. От къде са намерили планина в Сингапур не стана ясно, но пък настойката си я биваше.

Пийнахме, отпочинахме мъничко и продължихме из въпросната градина. Оказа се, че Ginger било доста голямо и разнообразно семейство растения – от познатия ни джинджифилов корен до бананите, минавайки през всевъзможни цветове и форми.

Следваща стъпка – National Orchard Garden. Тук даже ни искат и входна такса – S$3. Уверявам ви – струва си всеки пробит цент. Толкова много красота, събрана на едно място, много трудно можете да намерите другаде. Националното цвете на Сингапур е специален сорт орхидея – Vanda Miss Joaquim – но покрай този сорт местните буквално са се оляли. В средата на градината, на върха на едно мъничко хълмче, се намира една лека постройка – оригиналната размножителна станция, в която са разработени много от световно известните сортове. В момента е по-скоро музей (въпреки че имам силни и основателни, поне според мен, че все още си се използва по предназначение) и около нея са събрани VIP орхидеите – сортове, разработени за и кръстени на различни държавни глави, посетили Сингапур. Забавното е, че „английските“ орхидеи (кръстени на разните английски държавници) са до една съсухрени и спаружени, докато „арабските“ са… огромни и ярки. Явно отразяват вкуса и възприятията на патроните си.

И така – от храстче на храстче, от цветенце на цветенце и времето неусетно се търкулна до 13:30. Точно време за обяд. Всъщност все пак вложихме малко усилия в планиране и бяхме решили да обядваме в Adam Road Food Centre – един от седемте най-добри food courts според Lonely Planet – и предвидливо организирахме обиколката си така, че да свърши от „правилната“ страна на ботаническата градина. С малко зор в пресичането го намерихме относително лесно, но не мога да кажа, че бях особено впечатлен от храната. Може би защото беше още доста рано, но… Наистина очаквах повече.

Хванахме едно такси до хотела, взехме по един душ и – следващото приключение. Дори не едно, а две – Сингапурската зоологическа градина и Нощното сафари. Навсякъде твърдят, че тези две атракции нямат нищо общо помежду си, обаче… абе ще прочетете по-долу. Та хващаме едно такси до зоопарка – ей това му обичам на Сингапур – транспорта. Обществен транспорт има много, плюс че е чист и бърз. Можеше да стигнем до зоопарка и с 2 автобуса, но вече бяхме порядъчно окъснели и предпочетохме да ползваме такси. А такситата в Сингапур са като градския им транспорт – чисти, бързи и без балканските номера, на които сме свикнали тук. Махаш (или си поръчваш), спира, качват ти багажа (ако имаш – този път нямахме), сядаш и чак тогава питат за къде си. Няма значение – може да си за 200 метра, но пак ще те изпратят с усмивка – ако и да е фалшива. Тарифата им е крайно сложна и не знам дали някой може да си сметне наум колко би му струвал даден курс, но пък самият остров е толкова малък, че просто не виждам как може да направиш курс, който струва повече от S$20. Падна ни се една много бъбрива шофьорка – през цялото време ни обясняваше покрай какво минаваме и постоянно се оплакваше от трафика. От което ме напушваше смях, разбира се – всички в Сингапур получават на GPS навигаторите си данни за промени в пътната обстановка в реално време. Докато пътувахме шофьорката получи съобщение за пътен инцидент в 3-та лента след 3 км. И наистина – след малко минахме покрай автобус, околко който се суетяха няколко мъже, сменяйки задната дясна гума… Шофьорката ни се извини, че няма билети за зоопарка в себе си – обикновено имала по няколко билета, които продава на „коричната“ им цена, за да могат пътниците да избегнат опашките пред касите. Да, но днес бил някакъв национален празник, учениците не били на училище, а родителите им – на работа и много бързо свършила билетите, а нямала време да се снабди с други и така – ужасно съжалявала, но ще трябва да се редим на опашката.

Пристигнахме. Обясни ни къде са касите, от къде да минем, да да стигнем до нощното сафари, пожела ни приятно разглеждане и успя да ни уговори да ни закара до летището на по-следващия ден в 11:00. Не че ѝ беше особено трудно де…

На касите очаквах да има стълпотворение, предварително поуплашен он шофьорката, но не би – имаше 2-3 човека пред нас и за 5 минути се сдобихме със заветните хартийки. Влизаме. На входа ни дават по дена карта на зоопарка и ни питат дали искаме все пак да се качим на влакчето с водач, което обикаля зоопарка. Не, мерси – не ни е за допълнителните S$8 – просто искахме да се поразходим самики, без някой с микрофон да ни крещи на главите…

Зоопаркът в Сингапур е много, ама много добър. Толкова е добър, че чак е нож с две остриета. Животните в него не живеят в клетки (където е възможно, разбира се – белите мечки, например, живеят в къщичка, в която им осигуряват необходимата температура и влажност на въздуха), а в големи открити заградени пространства, между които се вият пътечките за посетители. А е нож с две остриета, защото понякога животното може да не е на кеф и да се е отнесло нанякъде, където не можеш да го видиш. Шанс. За това препоръчвам на всички посетители предварително да се запознаят с часовете на хранене на животните и да планират посещението си според тях. Е, ние с Надя не можахме да хванем нито едно хранене, обаче пък хванахме един много приятен проливен екваториален дъжд… Тъкмо бяхме стигнали до островчето на някакви виетнамски маймуни и се чудехме как (по скоро защо) маймунчетата не бягат от него – 100% съм сигурен, че за тях ще е сутрешна гимнастика да прескочат от някое дърво на техния остров до дърво на „брега“ – когато заплющя адския дъжд. На бегом се добрахме до една беседка и… зачакахме – то какво ли друго можеш да направиш в тоя случай. Зяпахме маймунките, те ни зяпаха нас, после и те си се скриха под навесчето си, аз тъкмо целунах Надя и… БУУУМ – за миг всичко стана бяло и ушите ми писнаха. Падна мълния – ама толкова близо, не изобщо нямаше забавяне между светлината и звука. Предполагам, че падна на не повече от 100 метра от нас – някъде от другата страна на островчето на маймунчетата. Тук е моментът да отбележа, че поради честотата на такива инциденти всички високи дървета в парковете и градините на Сингапур са снабдени с гърмоотводи…

Зоопаркът е много готин – една успяхме да излезем в 17:55 – 5 минути преди да го затворят. Снимки не правихме – едно, че валеше много дъжд, второ – че част от животните се бяха скрили и трето – нямаше да ни стигне времето. Ние така и така го обиколихме тичешком…

Нощното сафари e… Ами зоопарк си е, само че в него има предимно нощни животни и работи от 19:30 до 00:00. На теория нямат абсолютно нищо общо със Зоологическата градина, но на практика – продават комбинирани билети за двата атракциона. Входовете им са един срещу друг, а между двете има удобно разположени ресторантчета, в които можеш приятно да убиеш времето между 18:00 (в колкото затварят зоопарка) и 19:30 (в колкото отварят нощното сафари). А ресторантчетата са готини – хапнахме, Надя пийна и фреш от захарна тръстика – стоиш и гледаш как една девойка изтисква парчетата захарна тръстика с една ръчна преса пред теб… Отново отказахме влакче и отново не сгрешихме удоволствието да разгледаш животните на спокойствие и със собствено темпо е много по-голямо, поне според мен. Самият зоопарк е… мислен. Животните отново живеят в големи оградени пространства, само че на определени места (над табелките с името и информацията за животното има монтирани лампи, които много наподобяват приглушена лунна светлина).

Този път успяхме да видим и как хранят прилепите… На входа на тяхната „клетка“ има поне 5 надписа, че вътре има прилепи, които летят свободно, че прилепите може и да те докоснат и че ако те е страх от прилепи е добре да не влизаш… Разбира се, имаше и идиоти, които снимаха как ги хранят със светкавици, но гледачите набързо ги разкараха.

А най-забавни бяха летящите катерици – сигурен съм, че тия животни бяха дресирани. Вървим си ние из тяхната клетка, а зад нас се приближава голяма група японски туристи. Едната катерица започна да примъква нагоре по дървото, ние подминахме малко и точно когато всички фотоапарати бяха насочени към нея – скочи и „прелетя“ до дървото от другата страна на пътката. Случайност, нали?

Успях да изпълня и една своя мечта – да видя тарсиер на живо. Остана още една – да го видя в родината му на свобода, но това – по-нататък, живот и здраве…

Прибирането обратно в хотела не беше кой знае колко трудно – шофьорката ни обясни с кои автобуси можем да се приберем, а също така и къде е стоянката на такситата. Всъщност ние си тръгнахме малко преди 23:00, така че хванахме едно такси и уморени, но щастливи, се прибрахме в хотела. Бърз душ и – в леглата. Защото на следващия ден ни чакаше Сентоса!

Малко снимки от Ботаническата градина на Сингапур можете да разгледате тук.

Ето защо вече съм горд собственик на FF. Само дето тоя път FF не е Full Face, ами Full Frame.

P.S. Прав беше Жоро, че наесен ще станат по 2000 лв…

Ще се „видим“ пак на 10 ноември – ако всичко върви по план. Лаптоп няма да носим – за сметка на фотоапарат и видеокамера. Та – очаквайте „доказателствен“ материал.

До нови срещи.

Само ще ви помоля да не питате защо двамата с Надя имаме общо 4 паспорта…