Та по същество – изведнъж се оказа, че трябва да си преосмислим плановете за тази година и също толкова изведнъж се оказа, че сме инвестирали едни пари в ненужни ни вече вещи. Та ако някой от читателите смята да попътува тази година из Югоизточна Азия, Африка или Южна Америка – нека прегледа снимките по-долу и ако си хареса някоя книжка – да пише.

Книгите са нови (повечето) или достатъчно добре запазени (по-малкото) и се дават безвъзмездно за ползване.

Ще се радваме да си намерят нови стопани…

Този път с малко история…

Та по време на Коледните празници с Надя си правим „равносметка“ на пътешествието из Азия, кое ни е харесало, кое не, и – разбира се – правим планове за ново такова. За „съжаление“ не успяхме да стигнем до категоричен консенсус къде точно искаме да отидем, та крайният резултат е видим на снимката малко по-горе. Аз държа на Южна Америка, Надя – на Африка (където аз съм бил, кхъм, много време, та за това не напирам), та си стиснахме ръцете по соломоновски – ако можем, да посетим и двата континента. Но този път да наблегнем малко повече на предварителната подготовка.

Речено – сторено. На 31 декември запретнахме ръкави, „отидохме“ до Amazon.com, избрахме си книги и… Решихме, че този път не ми се губи време в глупости. Както може би вече сте чели – аз с UPS/InTime имам голям проблем – ако не сте, вижте за какво става въпрос. Та взехе мъдрото решение, че не бързаме чак толкова с книгите и ще ги поръчаме с начин на доставка – Expedited International Shipping. Ще пристигнат с Български Пощи, ама така по-бързичко. Пък и вече веднъж бях поръчвал с тая доставка една книга за брат ми – дойде за 2 седмици в офиса – никакви проблеми. Готово – направихме поръчката, от Amazon.com учтиво ни уведомиха, че ще я изпратят на 2 януари и се очаква да пристигне в София около 22-23 същия месец. Въоръжихме се с търпение (по-скоро с напомняне да не забравим) и зачакахме.

Още от 20 януари започнах всяка сутрин да предупреждавам охраната, че чакам пратка и ако дойде такава – да ме извикат. Увериха ме, че ще – няма проблеми. 20, 21, 22, 23 – нищо. 26, 27, 28, 29, 30 – нищо.

На 5 февруари отидох до съответния пощенски клон – 1715 – да проверя дали поради някаква причина известието за пратката ми не е доставено. Греда – не успяха да намерят такова. Препоръчаха ми да отида в Разменна Пощенска Станция при Митница София – или някакво такова сложно наименование. Ами щом трябва… На 12 февруари бях в отпуск, та се метнах на Кольо и отидох да търся въпросното учреждение. Е – не много лесно, но го открих. Потърсиха ме и там – отново нищо. Пратка за мен не била пристигала в страната.

Вече леко притеснен се прибрах у нас и се разтърсих из сайта на Amazon какво мога да направя в такъв случай – почти $300 са си пари все пак. Формата за оплаквания се оказа достъпна съвсем лесно и за около 3 минути успях да подам оплакване за моята пратка. След няма и час ми отговориха – много съжалявали, че се е случило така, и съм имал 2 варианта – или да ми върнат парите, или да ми пратят книгите пак. Брей, да му се не види… Те че си застраховат пратките съм сигурен, но толкова бързо и на доверие да се съгласят… Странно. Обясних им, че си искам книгите, но при условие, че мога да си доплатя и да ми ги изпратят по куриер. Ако не е възможно – да ми върнат парите, аз ще си ги поръчам отново. О, нямало проблеми – ще ми ги пратят по куриер за тяхна сметка, само че ще тръгнат на 17 февруари.

Е – пратиха ги на 18, за мой късмет – по DHL. И обещаха на 20 да пристигнат. На 19 вечерта (наше време) все още бяха в САЩ и Надя предположи, че ще пристигнат на 23, понеделник. Но не би – на 20 в 5:30 бяха в Германия, а в 10:40 вече бяха в куриера за доставка до адреса. Е – отидох до офиса да си взема колетчето.

Сега остава само да начертаем маршрутите, да съберем парите и…

А книгата свърши много тъпо, поне според мен. То всички такива конспирално-мистериозни романи свършват крайно тъпо. В смисъл – ОК, намериха преките наследници на Христос, или за каквото са се борили през цялата книга и какво? Нищо. Книгата свършва – авторът едва ли може да си представи какво отражение би имало това върху Света и обществото ни. И за това кара по най-лесния вариант – просто спира. Читателите да се оправят нататък.

И понеже четенето в автобуса ми хареса – вчера си поръчах от Amazon.com и „Бароковият цикъл“. Трябва да пристигне в петък…

Чудите се какво толкова се бавя с тая книжка – 1200 странички, а ще я прочета за два месеца. Ами така е – и нея я сполетя съдбата на книга със специално предназначение – в случая – книгата за четене в автобуса. По неясни за мен причини тази книга чета почти единствено в автобус 76 по пътя от нас до Бизнес Парк София и обратно. Защо – не знам. Пробвам се да я чета и вечер в леглото – по 15 минути стоя на една страница и буквално спя, та не отбелязвам особен напредък с четенето ѝ вечер.

Подобна съдба имаше и The Tamuli - 1456 страничното тухле, събрало в себе си трите тома от едноименния цикъл на Дейвид Едингс. Купих си я от една книжарница в Сингапур и я прочетох почти единствено по време на полети.

Хм – така като се замисля – май доста съм си полетял.

Така и успях да се сдобия с първите си две книги за тази година – съвсем неочаквано, с 2 поредни разходки до Ориндж в две поредни съботи, търсейки нещо съвсем различно.

Първия път си търсех автоматичен молив. Нали се сещате – от онези с графити по 0.5 мм. Е, намерих си един много добър, но както всеки път, когато съм в Ориндж – качих се до книжарницата на 3-ти етаж. Не търсех нищо конкретно – просто да огледам какво има и какво няма. Моментално погледът ми се спря на The Complete Asian Cooking Companion – преграсно изглеждащ солиден том с червени твърди корици. Разгледах го – 650 дебели твърди гланцирани страници (заради които книгата изглежда като такава с 1000+), описания на рецепти, техники и съставки, много снимки, червен текстилен разделител за страниците… Поглеждам задната корица за цената и – о, изненада – 28 лв. Книгата е толкова тежка, че сигурно ако я предам за вторични суровини ще ми дадат повече. Без много колебание я купувам.

Следващата събота – отивам в Ориндж за графити за въпросния молив. Нали съм си нестандартен – предпочитам да използвам 2B. Просто ми пишат по-меко и удобно. Както и да е – пак се качвам в книжарницата. За майтап поглеждам готварските книги. Охо – 2,000 Favourite French Recipes на Auguste Escoffier. Класика в жанра, един вид. Преглеждам я – този път хартията на страниците не е особено качествена, но иначе корицата и изработката на книгата са на висота – шита, с твърди гланцирани корици и изобщо както си му е реда. Поглеждам цената – 22 лв…

Онова, което не ми е ясно е защо има такава огромна разлика в цените (по-скоро липсата на такава) на книгите. За 25 лв обикновено можеш да си вземеш някаква маломерна книжка-еднодневка с меки горици на английски или пък боклуците (като качество на изработка) на издателска къща „Труд“, които не купувам и поради други причини. Какво – тия книги ги пускат с намаление поради липса на интерес ли?

[wp:svejo-net]

За уикенда с Надя имахме планове, но пък за сметка на това проверихме твърдението, че „животът е онова, което се случва, докато ти си правиш други планове за него“. Накратко – нищо от това, което бяхме планирали, не се осъществи. Но пък поне си починахме и си прекарахме добре. В плановете на Надя имаше среща с Дени, обикаляне по тяхному из техните си места и посещение на въпросния „Панаир“. Срещата им обаче се разсъхна, после с Надя решихме да излезем малко на пазар. Аз намазах от цялата история, защото се сдобих с хумидор, ама Надя не… Та за това нямах особено голям избор когато тя предложи да отидем на „панаира“. Е, опитах се да го отложа, но пък се оказа, че те го затваряли на следващия ден, така че наистина нямах голям избор.

Отидохме. Поначало НДК не ми е от любимите сгради – едно че е твърде грозна и нефункционална според мен, едно че има някакво мрачно излъчване, което леко те подтиска. Сигурно е проектирана от архитект от бюрото, проектирало и сградата на „Лубянка“ в Москва. Както и да е. Влизаме вътре – вход 1 лв на човек. Малко странно ми се стори да се събира и входна такса при такова мероприятие, ама нейсе. Платихме си, дадоха ни много яки шаренки билетчета. На входа двамата младежи, които ги късаха, непрекъснато повтаряха, че „ученици, студенти, войници и пенсионери“ влизат безплатно. Или нещо такова. Ей богу – колко хора влязоха безплатно по тая линия. Не че ми е за едното левче, ама е малко тъпо – може ли да сме толкова… не знам, не мога да намеря думата, но не е пестелив със сигурност.

Влизаме вътре. Наистина си е панаир – лудница отвсякъде. Хора, хора, хора… и още хора. Сергийките на издателствата (щото аз това не бих го нарекъл щанд – щандовете са на пазара за плодове и зеленчуци) са разположени на 3 етажа. Надя реши, че ще е най-добре да се качим на направо третия и да се спускаме надолу, разглеждайки. Качихме се, пробвахме да разглеждаме – не става. Около теб е такъв шум, такова бутане. А то и да имаше какво да се разглежда – опънали хората сергийки с по 4-5 книжки и това е. Продавачите и продавачките седнали на столчета, четат си книжки – да ти е жал да ги прекъснеш. Пред сергиите на тия пък, които са по-активни, се образували такива тълпи, че трябва да се сбиеш с някого, че да погледнеш изобщо какво продават.

Обиколихме третия етаж – нямаше нищо интересно. Слязохме на втория, позавъртяхме се и Надя предложи да си ходим. Веднага се съгласих, естествено. По пътя навън Надя видя щанда на Бард и ме попита дали искам да го разгледам. Е не, мерси – при тая тълпа и наличието на интернет за какво ми е да ходя да се бутам? Тръгнахме си.

Всъщност нещо ми убягва идеята на този панаир. Може би беше актуален навремето, когато бях първокурсник и може би ме блазнеше „панаирната отстъпка“ от 10-20%. Ама сега? Сега толкова е „интернет отстъпката“ на повечето български сайтове на продажба на книги, да не говорим за отстъпките, с които работи Amazon.com. Да, вярно е, че пазаруването на книги по Интернет не е същото, като пазаруването в книжарница, но пък и в София вече има достатъчно големи и приятни книжарници – Booktrading, Orange Centre, Хеликон. Може би уютът малко им куца, но пък поне го има в някаква степен. За разлика от въпросните сергии.

Мисля, че поне в обозримо бъдеще повече няма да се излъжа да посетя въпросния „панаир“ отново.

P.S. А интериорът на НДК е… Нямам думи. Толкова захабен и неподдържан, че няма повече накъде.