Бях излязъл малко да покарам Слави в снега, ама нещо не ми се получи особено добре – в БАС нямаха Wet Scream-ове, HighRoller-а ми отзад се сучеше както си поиска по всеки малко по-утъпкан сняг и въобще не беше удоволствие, а леко мъчение. Та за това реших да мина през „Наздраве“-то на Раковски за една кутия Davidoff Green Mixture, че тъкмо ми беше свършил преди няколко дни. Отидох, взех си и а-ха да изляза – продавачът ме спря:

- Ъъъ… Извинете, Вие не събирахте ли The Return of Sherlock Holmes Collection на Peterson?

- Ооо – съобрах ги отдавна – преди 5-6 месеца може би…

- А от нас ли си ги купувахте?

- Ами да – всичките 7 лули си ги купих от Вас.

- Ами… А стойката взехте ли си я?

Тук ми прищрака, че Надя беше ходила да пита дали продават стойката – искаше да ми направи подарък. И ѝ бяха обяснили, че струва приблизително колкото една лула (300 лв по спомени), но ако си купя всичките лули – ще ми я подарят. И тя решила, че няма смисъл да дава тия пари – аз си ги бях харесал тези лули и всеки месец си купувах по 1 или 2.

- Ами не…

- Ами защото аз си спомням, че Ви бяхме обещали стойката, ако си купите лулите и странно защо не сте си я взели… Бихте ли изчакал за момент?

И изчезна в склада. След малко се върна с ето това (е – без лулите де – аз си ги сложих вкъщи за снимката)…

… и трябваше на връщане да бутам колелото, щото просто нямаше как да я сложа в раницата. Бял кахър, мисля аз.

Доста, доста приятна изненада! Иии – чудя се нещо – дали хората лесно ме помнят по физиономия?

]]> http://blog.panev.info/2009/02/22/customer-relationship-management/feed/ 5 http://blog.panev.info/2008/06/17/communism/ http://blog.panev.info/2008/06/17/communism/#comments Tue, 17 Jun 2008 05:35:34 +0000 Даниел Панев http://blog.panev.info/?p=82 Не мога да разбера хората. Честно.

Какво толкова странно има в това, че предпочитам да раздавам разни непотребни ми вече неща на символични цени или направо без пари? Какво? На мен вече не ми трябват – предпочитам да ги дам на някого, който има нужда от тях и който по някакви причини не може да си ги позволи. Вярно – част от нещата имат някакви дефекти, ама какво от това? Не ги крия – съвестно ги обяснявам на бъдещите собственици. А и по-добре нещо, което работи, пък дори и с дефект, отколкото нищо, нали така?

Най-странни, обаче, са ми нападките от наистина много хора към мен. За какви съм ги бил мислел, то нищо не се подарявало току така, подигравал ли съм им се или какво… Никой нищо не ви кара насила бе – ако искате! Това са мои неща и с тях мога да правя каквото си поискам! Ако реша ще ги продавам, ако реша – ще ги подарявам, ако реша – ще ги изхвърля в коша за смет. Не ми е нужно вашето мнение каква цел в живота ми трябва! Като не сте съгласни с мен – поне си се скрийте в дупките и си трайте!

Не знам – твърде съм объркан вече.

Добре де – мразя едва ли е точната дума – аз мразя малко неща. Даже в момента не се сещам нито едно от тях. Но все пак има неща, които (несъзнателно) вършиш и които ме изкарват извън нерви. Надявам се, че не ми личи. Ти също.

Мразя когато ми задаваш въпрос, чийто отговор не искаш да чуеш. Ами какъв е смисълът да ми го задаваш тогава? Реши дали искаш да чуеш това, което мисля, или изобщо не ме питай.

Мразя когато ми искаш съвет за нещо, което вече си решил. Извинявай, ама това е много, много глупаво. Още повече мразя, когато се държиш така, все едно аз трябва да те убеждавам в позицията си. Проблемът си е твой, изборът също. Питаш ме как бих реагирал аз в подобна ситуация – не търси одобрение за своето решение. Или поне си задай въпроса по правилния начин.

Мразя когато не можеш да зададеш въпроса си правилно. След като опираш до моето мнение, то бъди така добър да започнеш от начало и да ми кажеш какво точно искаш и защо го искаш. Може би идеите, които имаш, не са правилни. Иначе вече щеше да си свършил и изобщо нямаше да ме питаш, нали?

Мразя когато искаш съвет от мен, но скриваш важна информация. Може нещо да ти се струва маловажно, но, както и малко по-горе, ти си този, който не може да се справи с проблема и явно не си ти човекът, който може да определи кое е важно да знам и кое – не.

Не обичам да закъсняваш за среща. Особено когато ти си определил часа и мястото. Но все пак сме хора – всичко се случва. Но мразя когато закъсняваш, аз ти се обадя и ми кажеш, че идваш след 3 минути. А пределно ти е ясно, че ще дойдеш след 13. Мислиш, че ме караш да се чувствам по-добре ли? Грешка – караш ме да беснея. Вътрешно.

Когато закъсняваш за една среща мразя да не си чуваш телефона. Не е много далеч от ума, че може би ще искам да ти се обадя, че може би ми се е наложило да се преместя 20 метра вляво или нещо такова. И не е някакво неописуемо усилие да обръщаш внимание и на малкото нещо в джоба си, нали?

Мразя когато батерията на телефона ти е изтощена. Живеем в 21 век (ако не си забелязал), контакти и зарядни има практически навсякъде. Едва ли е толкова сложно да си зареждаш телефона веднъж на всеки 3-4 дни.

Мразя когато не ме слушаш. Особено ако на следващия ден се окаже, че аз съм бил прав, а ти ми предаваш моите думи като някакво свое велико откритие.