Кюстендил – малък град в Западна България. Ама малък ви казвам – с родителите ми сме разхождаме от техния апартамент (последния блок преди гробищата – точно в единия крайна града) до апартамента на чичо ми (в квартал „Запад“ – точно противоположния край на града) за 25 минути. И не е като да не съм ходил всеки ден в продължение на 8 години до ПМГ, където учех. И напоследък в тоя град има задръствания!

Сутринта видях наколко човека да да тичат след автобус 72. Към предпоследната му спирка – тая на Шипченски проход. Хвнанаха го, ама… са се возили до последната му спирка – тая на хотел „Плиска“. За тия, които не познават София или не са запознати с маршрута на въпросния автобус – разстоянието между двете спирки е точно 270 метра.

Абе напоследък да не е станало срамно човек да ходи в тая държава?

Това са едни хорасъщества (или май по-правилното е вещества, че до същества има още доста път да извървят), чиято единствена радост в съществуванието им е да вгорчават живота на околните заради техните мокри сънища и фантазии.

Защо съм изявявал желание да се регистрирам по ЗДДС, след като така или иначе съм принуден да го направя, а? За какъв се мисля аз? Я да подам една декларация, че това са всичикте ми доходи -  доказвам (представяте ли си), че тоя доход е далеч над  някакъв минимум, пък и съвестно съм си подал данъчна декларация! То тя, най-вероятно, е някакво хвърчащо листче. Ооо – декларацийка. Неее, моето момче, не – сега пък искам декларация, че това са всичките ти доходи по ЗДДС. Кое на кое е подможество остава загадка, поне за мен…

P.S. И за да не съм прекалено едностранчив – на съседното бюро работи един изключително вежлив служител, който надълго и нашироко обяснява кое, как, защо, колко време… Че и проверява дали си разбрал всичко. За съжаление той само ми прие първоначално документите, а впоследствие съм бил разпределен…

Всичко започна в събота с молбата на братя Христо и Виктор Анастасови във Facebook за трима доброволци, които да дарят кръв за извъшване на „планова, но все пак спешна“ сърдечна операция на баща им – полк. Сашо Анастасов. Спонтанно реших, че няма какво да загубя ако опитам.

По случайност в това време си чатех с Мира Животното за някакави глупости в skype и на майтап я попитах дали иска да направи едно добро дело в понеделник – да дари кръв. И понеже ѝ е толкова акъла – веднага каза: „Ми да, ама… аз никога не съм дарявала“. Аз също не бях, което, явно, я успокои. Абе жени…

Та разбрахме се да се видим на Плиска с нея към 8:15 и от там да отидем заедно до Националния Център по Трансфузивна Хематология (или както се казва там институцията до хотел Принцес на Централна гара), където щеше да ни чака Христо и да свършим работата.

Тъй. Вечерта в неделя установих, че явно съм оставил всичките си кутии за храна в офиса и няма как да си занеса закуска във фитнеса. Принципно мразя да ям преди тренировка – тренирам от 7 до 8, а дори и да ям в 5 – пак изпитвам една тежест и дискомфорт в стомаха, за това обикновено си нося едни 5-6 яйца, бъркани в масло. Е – не и тоя път. Хапнах стабилно към полунощ и се пренесох в страната на сънищата…

Сутринта само пих кафе, пренесох се тялом във фитнеса, усетих, че съм се пренесъл след стандартни стамини на клек и Curl & Arnold press, взех си душ и изхвърчах да чакам Мира, че леко позакъснявах. При което получих sms от нея, че ще закъснее 5 минути и обаждане от Христо, че имал да оправя някакви административни неуредици по даряването и ще ни чака вътре.

Мира закъсня 15 минути, помотахме се малко, докато намерим къде точно се дарява кръв (тоя адрес Братя Миладинови №112 го забравете – вървете по Клокотница от хотел Принцес – пада се вдясно), финтирахме две тумби цигани, които ни питаха „Бате, да ти трябва кръв“ и намерихме Христо, разплул се в едно столче пред заветния кабинет 105, пиейки кока-кола. Обясни ни, че много ни се извинява, но след като е оправил административната неуредица са му позволили да дари кръв и вече са попълнили необходимата за операцията бройка, та ние сме можели да не даряваме. А, да бе – аз за какво съм дошъл. Тука Мира показва известни колебания, но след около 4 секунди животинското в нея надделя и отиде да вземе два формуляра за донорство. Тръгнахме да ги попълваме – греда. И двете ми писалки, както и нейната химикалка бяха замръзнали от студа и упорито отказваха да пишат. Христо нямаше, та се наложи да вземем служебна от вездесъщия кабинет 105. Попълнихме ги (има и интересни въпроси) и аз, като кавалер, влязох пръв. Та ако пищя прекалено силно – Мира да избяга.

Медицинското лице (на тия верно трябва да им дават пагони, че да се знае кой е санитар, кой – медицинска сестра, кой – лекар и кой там каквото е) започна да ми преглежда въпросника. „Имате ли опасна професия или хоби?“ – „Да“. Каква опасна професия имам? Ъъъъъ – кой, аз? Ааа – хоби? Еми планинско колоездене и скално катерене. Ааа – нямало проблеми, само дето в близките дни не трябвало да се катеря и изобщо да избягвам височините. Тържествено обещавам да го правя. Или да не го правя – абе да не правя глупости. „Роден ли сте или живял ли сте в чужбина и ако да – кога и къде“. Каквооо – Нигерия? Какво съм правил там. Следва бързо успокояване, че съм се изследвал за малария. ОК – мерят ми кръвното и ме пращат за изследвания.

Отивам в 106-ти кабинет. Следва най-неприятната част – вземане на периферна кръв. Колкото и да е – все пак възглавничките на пръстите са една богато инервирана зона и пробождането им е крайно неприятно. Било е. За тая цел вече не използват скалпели (или каквито там режещи инструменти са), ами едно малко уредче, подобно па писалка. Което по „магически“ (и леко пневматичен, поне според мен) начин ти пробива кожата, без да усетиш нищо. Оказвам се кръвна група А, но кой резус фактор – щяло да стане ясно по-късно.

Диагноза – годен. По коридорчето вляво, после – вдясно. Влизам. Подканят ме да си избера кушетка за лява или дясна ръка. Избирам лява. Лягам. Стягат ми ръката над лакетя и ми казват „да помпя“. И аз почвам – с бицепсово сгъване. Всички ме гледат ужасени… „Ама какво правите“?! „Ами помпя!“… „Нее – стискайте и отпускайте юмрук“… „А аз от къде да знам“?!?!

Набучват ми мега огромната игла във вената – направо безболезнено. Продължавам „да помпя“, като съм изгубил представа за време (часовниците и телефоните ги оставих на перваза) – може би 5-6 минутки. През това време и Мира бива подложена на същите манипулации – тя поне не ме излага и знае как „се помпи“.

Уредчето до главата ми започва да пищи. Казват ми да спра (да помпя), там се суетят с банката. Вадят ми иглата и ми казват бавно да седна. Сядам. Питат ме как се чувствам – ами лееко по-замаян, отколкото легнах. Казват ми да легна отново. Следват 3-4 минути спорове: аз, че нищо ми няма, те – че трябва да легна. Имало правила. Ставам, слагам си часовниците и започвам да си пускам телефоните. Явно се убеждават, че няма да припадна на място. Дават ми тениска и пакет с бутилка кока-кола, вафли, шоколади и някакви такива неща. Пращат ме да седна за 10 минути пред кабинет 105 (дето намерихме Христо) и да си изпия колата. Сядам и започваме да си говорим с Христо. След малко се присъединява и Мира.

Като заключение – не усетих нищо. Абсолютно. Единственият дискомфорт беше докато траеше самото даване на кръв – някак усещах иглата във вената си. Не болеше – просто не ми беше особено комфортно. Големият плюс е, че вземането на периферна кръв е абсолютно безболезнено – това, принципно, ми е най-големия проблем. Иначе мисля, че всеки човек в приемлива физическа и психологическа форма и адекватно хранещ се не би следвало да има абсолютно никакъв проблем с даряването на кръв. Мира се беше наплашила, че едва ли не няма да може да си прибере – няма такова нещо. Даже тия 2 дни отпуск, поне според мен, са абсолютно презастраховане.

И така – свърших още едно полезно дело, което всеки нормален и здрав човек би трябвало да направи поне веднъж в живота си…

Седя и си спомням за дъждовете, които ни валяха в Камбоджа. Особено мегапороят, който се изля, докато се бяхме загубили в околностите на Ta Prohm. Даа – определено идеята да прекарам там старините си ми се струва все по-привлекателна…

P.S. За тези, които не знаят, или пък са забравили – става дума за това и това.

Предистория:

И така – животът продължава. Мъничко по-трудно, разбира се, след като една малка хипопотамка те прескача по 6 пъти на нощ, за да пишка, но пък и не е кой знае колко по-различно от преди. Аз си ходя на работа, Надя си върти домакинството, вечер аз излизам с мои приятели, Надя – с нейни. Или пък двамата с общи, или пък си стоим у дома – абе нищо различно. Идилия.

В събота се разболявам. Всъщност ощке в петък, ама го разбрах много късно вечерта. То се и очакваше де – всичките ми колеги са болни от поне 2 седмици, ама никой не ще са остане вкъщи да се лекува. В петък си тръгнах по-рано,че ходих на един рожден ден в старата компания (странно – напуснах преди почти 2 години, ама още поддържаме връзка) и си тръгнах малко по-рано, та Стоян ми се обади към 17 часа да ми каже, е на етажа имало „доказан случай на свински грип“ и в понеделник май щели да изследват безплатно всеки, който пожелае. Не разбрах дали се отнася и за нас (щото, нали, сме контрактори), ама и не ми пука. На рождения ден си прекарвам добре.

Прибирам се рано – към 22:00. Нещо не ми е добре. Надя се противи, ама аз вземам едноличното решение да спя на дивана в хола. Профилактично, един вид. Всъщност диванът е доста неудобен, така че решавам да спя на пода. Имам опит, но шалтетата и чувалите са в гаража, а в полунощ не ми се ходи до там. Пробвам да ги заместя с одеала, но нещо ми духа, така че се качвам на дивана. Изкривявам се…

На сутринта се чувствам по-добре. Излизаме на разходка, на връщане случайно срещаме GP-то. С Надя решаваме, че ако до понеделник не съм 100% up & running ще отида да го видя по същество – до сега винаги съм го посещавал по всякакви други поводи.

Привечер ми се обажда Павел – днес било страхотно каране, дали утре не искам да се присъединя. Иска ли питане?! Обясняваме се около 10 минути, през които решавам, че утре ще карам Кольо. Отивам до Иван да го взема (избягвам да държа в гараж без СОТ велосипед, който струва повече от 3/4 от автомобилите в София), пътьом минавам през гаража и се прибирам вкъщи с колело, раница, броня, наколенки, ръкавици и въобще всичко, необходимо за приятно прекарване над Драгалевци. Уговаряме се да се видим на Хладилника в 10:00.

Отново спя на дивана.

Ставам в 6. Нещо не е наред и по-скоро просто се обръщам на другата страна.

В 10 телефонът звъни. Поглеждам – Павел. Едва сядам на дивана. Павел ми пожелава скорошно оздравяване.

Прескачаме се с колелото през целия ден, за това привечер го откарвам в гаража. Абе да го крадат – не ми пука. Обаждам се на Борис, че утре няма да идвам на тренировка, но сестра ми ще присъства. Обаждам се на Катя, че няма да отида на работа.

Въпреки протестите на Надя спя на дивана. Изкривявам се.

Отивам да видя GP-то „по работа“.  За първи път от доста време попадам на свестен доктор. След обстоен преглед ми обяснява, че това е вирусно заболяване и че той не може да ми помогне кой знае колко. Предписва ми билкови таблетки за кашлицата, физиологичен разтвор за промивка на носа и ограничени до възможния минимум контакти с бременната.

Превеждам на Надя почти всичките си налични пари – да плати за раждането, последната част от ремонта и прочие.

Междувременно Надя също е на преглед. Бебето се развива нормално, според размерите на черепа и таза вече тежи 3250 гр и терминът ѝ е преизчислен за 9 ноември. Отново спя на дивана.

Седя си вкъщи, изкривен, в различни стаи с Надя. След разговор с баща ми се установява, че съдомиялната и пералнята в къщата още не са вързани, за това Надя решава да плати за ремонта утре, когато всичко е приключено. Чувствам се значително по-добре. Спя при Надя, възможно най-далеч – на ръба на спалнята.

Историята:

Ставам в 5 – по норматив. Бръснене, душ, приготвяне на закуска, приготвяне на сака за фитнес. към 5:55 Надя идва при мен, вече облечена – не ѝ се спи. Започвам да прибирам лаптопа и да тръгвам за фитнес. Надя идва при мен, вече оббечена, и ме целува – не ми се спи вече. По едно време: Надя: „Яяяя… пусни лампата!“, като прокарва длан между краката си. На светлината на лампата на терариума не виждам нищо обезпокоително (но наум прехвърлям инструкциите на д-р Савова за това какво да правим, ако Надя има венозно или артериално кръвотечение) – „май ми изтекоха водите“! Хвърлям сака, пускам лампата. Мдааааа… водите ѝ изтекоха. Паникьосвам се. Надя ми се хили, после отива да се вземе душ. Междувременно изпращам sms на Борис, че поради „малък инцидент“ и днес няма да се видим. Все пак вземам сака, както и нейният, приготвен преди седмица.

Отиваме в 1-ва АГ болница (Тина Киркова). ращат я в 105 кбинет, „а ако там няма никой – в 205-и“. В 105 няма никой. В 205-и вече има някой. Обясняват, че в момента нямат свободни места, само VIP зали, но една родилка вече ражда, така че… Ми ОК – VIP да е. Надя казва, че иска да ражда с д-р Савова. Ще ь уведомят. Разкритие – 0 см, без контракции. Приемат я, все пак.

Вземам „цивилните“ дрехи на Надя и тя ми казва да си ходя, че това щяло да отнеме време. Поглеждам си часовника – 7:15. Няма как да стигна до фитнеса, така ме отивам директно в Бизнес Парк София.

Пристигам около 9. Чувам се с нея – няма разкритие, в момента обикаля коридора. „Започвам“ да работя.

Всички колеги са гигаположително настроени към моите проблеми, приеятелите – също. Към 10 се чуваме отново – разкритие 4 см, при „норма“ 10, така че продължава разходките..

Чуваме се към 13 – 6 см, разкритие, разходките продължават. Отиваме на обяд.

Към 14:00 ѝ пращам sms. Реакция – никаква. Звъня – също. Пускам си отпуск за следващата седмица и към 17:00 тръгвам към болницата. Пристигам малко преди 19. Опитвам се да получа информация за родликата – в момента, вкойто чуят „Надя“ и ме препращат към д-р Савова.

С 300 зора се сдобивам с нейния телефон. Звъня – никой не вдига. Към 19:00, вече уморен и тладен отивам към бирария 1516, където се провежда ежеседмичната среща на mtb-bg, като проверявам телефоните си на всеки 3 минути.

Поръчвам си бира, пилешки дробчета и сърчица. Към 20:10 поглеждам – блекбърито ми свети в червето. Отново e-mail… Поглеждам – пропуснато обаждане от Надя.

Тук вече ми е като мъгла… Озовавам се отвън. Надя не ми вдига. Звъня на д-р Савова… Тя ми обяснява, че в 19:16 е изродиба първото ми дете със секцио по спешност, че всички са добре, че съпругата ми е в реанимация и че трябва възможно най-бързо да ѝ занеса вода в бутилчици със „спортна“ капачка…

Връщам се обратно, като хвърям някакви пари на масата и тръгвам, говорейки по телефона…

В 19:16 станах горд татко на едно 50 сантиметрово и 3050 грамово момиченце.

За сега – толкова мога. Подробности – скоро

По своята същност импликацията е логическа връзка от вида „ако… то…“ – означаваме я с A → B. Таблицата за истинност на импликацията е следната (където с 1 означаваме „истина“, а с 0 – „лъжа“):

Да „преведем“ горното твърдение на „човешки“ език – нека твърдението A да бъде „Иван има повишени нива на холестерол в кръвта“, а B – „за Иван има повишен риск от сърдечно-съдови заболявания“ и приемаме, че съвременната медицина е установила логическата връзка импликация между нашите твърдения A и B. Тоест (за простота) приемаме, че стойност 1 за A е „Иван има повишени нива на холестерол в кръвта“, стойност 0 – „Иван няма повишени нива на холестерол в кръвта“. Съответно 1 за B е „за иИван съществува повишен риск от сърдечно съдови заболявания“, а 0 – „за Иван съществува намален* риск от сърдечно-съдови заболявания“.

Така първият и вторият ред на табличката стават:

Ред 1: „Ако Иван има повишени нива на холестерол в кръвта, то за Иван съществува повишен риск от сърдечно-съдови заболявания“ – което твърдение е вярно, както и:

Ред 2: „Ако Иван има повишени нива на холестерол в кръвта, то за Иван съществува намален риск от сърдечно-съдови заболявания“ – което твърдение е невярно.

Въз основа на тези две твърдения повечето хора директно „скачат“ на

Ред 4: „Ако Иван няма повишени нива на холестерол в кръвта, то за Иван съществува намален риск от сърдечно-съдови заболявания“, което твърдение е вярно, обаче пропускат да забележат (или „услужливо“ подминават)

Ред 3: „Ако Иван няма повишени нива на холестерол в кръвта, то за Иван съществува повишен риск от сърдечно-съдови заболявания“, което твърдение също е вярно!

Така че – внимателно с импликациите!

P.S. * Използваме намален вместо правилното не съществува повишен за увеличаване на драматичния ефект.

P.P.S. Примерът с Иван, нивата му на холестерол и рисковете също е подбран с цел повишаване на драматизма и не е задължително да е верен. Изобщо целта ми е не да обсъждам здравословното състояние на хората, да накарам малкото си читатели да се замислят над аргументите, които използват в споровете си, както и над верността на изводите си…

В събота ми се наложи да изпълнявам доста малоумното упражнение отиване-до-летището-и-чакане-на-жена-ми-и-тъста-ми-да-ме-докарат-обратно-вкъщи, ма това е една друга тема. Накратко – изпращахме балдъзата и баджанака. И понеже отидох 15 минути по-рано от тях (все пак пътуваха от Кюстендил) застанах да ги изчакам пред входа на „Заминаващи“ на терминал 2. И се нагледах на организация на движението.

Ако скоро не сте минавали по тоя път – да ви припомня. Пред „Заминаващи“ има направени уширения от двете страни на пътя, на които могат да спрат едновременно около 15-20 автомобила, при това без да пречат на останалите участници в движението. И съответно са обозначени със съответния знак, че паркирането и престоят там са забранени. Какво се получава в действителност ли – всички места са заети от атомобили, в които седи шофьорът им. Т.е. – не са паркирали, поне според въпросните шофьори. Докато бях там двойка полицаи обиколи всички места два пъти, като доста любезно обясняваше на шофьорите, че не могат да престояват на тези места и ако искат да изчакат трябва да преместят колите си (на предвидения за целта платен паркинг, например – добавката от мен).  Е няма такива разправии – на двама от шофьорите се стигна до съставяне на акт (или каквото там включва писания по бумаги и прочие разправии). Чак мен ме хвана срам!

И защо, мислите вие, се стига до положение? Да, правилно – за да се спестят 3-те лева, колкото е цената на час на въпросния платен паркинг. Явно толкова струва „удоволствието“ на шофьора да си вземе довиждане с любимите хора!

Което ми напомня, че „проблемът“ с паркирането в централните градски части е същия. Паркира се навсякъде – градинки, тротоари, детски площадки – само не и в… гаражи. Които в най-добрия случай са превърнати в „офиси“ и бакалийки, а в най-лошия – просто стоят празни. Говоря от собствен опит – когато преди 2 години ми се наложи да сменя гаража (в известната с тесните си улички и „липсата“ на такива съоръжения долна част на Лозенец) ми трябваха около 15 минути, за да си уговоря 3 огледа на предварително подбрани по местоположение и снимки гаражи при средна цена на извадката от 100 лв на месец. Явно толкова струва съмнителното удоволствие от чистенето на GL-а от сняг всяка сутрин и добавката от карането с ръкавици, „щото волана е студен като лед“. А изобщо не включвам в сметките общуването със застрахователите по повод естетически оформените с ключ или пирон драскотини по боята…

Абе изобщо – „шамар да е – аванта да е“!

Слушам музика и си гледам в краката. Прави ми впечатление, че половината вървят „както се очаква“… Мъжете: повдигат бедрото, изнасят подбедрицата напред, съпват… повтарят.

Жените, обаче, „вкарват“ и едно движение наляво-надясно в таза…

Чудя се – има ли физиологична причина за тази разлика?

- А ти… На жена ти казвал ли си?

- Миии… Не….

- ОК… Аз нямам интерес да ѝ казвам…

…

След 3 часа:

- Мечо – аз си тествах новия…

- Че от къде намери пари да го сглобиш?

- Не бее, не онзи…

- Аааа – купил си си друг!?

- Да, ама…

- Пари за сметките имаш ли?

- Да…

- Честито!!!

…

Аз късметлия ли съм, или какво?