Мисля, че психофизиологически съм силно увреден човек. Направо съм убеден.

Всеки си има своите малки странности, разбира се, само че повечето хора намират моите за прекалено „ексцентрични“. Например лекото облекло през зимата. Ми не ми е студено. Поне не го чувствам студа така, както вие го правите. И за това си има обяснение – работих близо година в едно сървърно помещение, в което температурата е 16 градуса. Беше лято. Климатикът беше точно над главата ми и се налагаше да работя с шапка и пуловер и да излизам на „стоплящи“ почивки на всеки час. При температури над 30 градуса към 18 часа си тръгвах вдървен от студ и с пуловера. Е от тогава ми стана нещо – явно ми се е увредил центъра в мозъка, който отговаря за усещането за студ. Или там който център отговаря за тия неща.

В нашето семейство винаги се е яло люто – все пак и двата рода са „люти“ македонци. Е, аз като малък – пък и като по-млад – люто не вкусвах. Не можех да разбера откаченото удоволствие на дядо ми да обядва със сол, изсипана направо на покривката на масата и 5-6 люти чушлета, които топи в нея – е какво би му харесало на един човек да си изгори езика?

Да, ама станах голям, после още по-голям и отидох в Индонезия за едно доста дълго време. Принципно индонезийската кухня не е люта – даже бих казал, че повечено ястия с месо са сладки, защото ги правят с един характерен фъстъчен сос. Но пък винаги на масата имаше една купичка с фигурално нарязани дребни лаймчета и една купичка с разрязани на две пресни зелени люти чушлета в соев сос. Подправки – също като нашите оцет и олио. Е няма толкова люти чушки.

Но въпросното ми заключение беше твърде бързо опровергано със пристигането ми в Нигерия. Едно, че работех с индийци и второ – те ме открехнаха за наличието на нещо, наречено peri-peri, piri-piri, african birdseye, african red devil и какво ли още не. Тоест – африканската версия на люта чушка. Ама наистина люта ви казвам. Там пък изобщо не се лигавят със соев сос и прочие неща – piri-piri сосът представялява изсушени и стрити местни червени люти чушлета с малко растителна мазнина за получаване на каша. А това колко ориз или ям изяжда…

Та явно и тогава някакъв център в мозъка ми се увреди. И от тогава освен в сладкишите (а аз сладкиши не готвя) във всичко останало слагам по една щееедра пропорция люти чушлета. Даже си донесох един буркан изсушени чушлета от Нигерия.

Сигурно се подсмихвате, ама работата е сериозна. Брат ми непрекъснато протестира, сестра ми направо отказва да яде нещо, което не е видяла как приготвям. Даже и ако е гледала – пак отказва поне 3/4 от ястията. Именно щото е видяла. Само Надя уж държи фронта, ама и тя нещо…

Михаил Кенанов също има статия на сходна тематика.