Днес беше денят. За съжаление не протече както го бях планирал.

Най-напред трябва и искам да се извиня на Емилия, Андреас и всички онези, които се бяха събрали в Божурище, които ме настигнаха в Пожарево и настояваха да ме качат. Съжалявам, мили момичета и момчета – просто нямаше как. Не прецених. Но нищо де – човек се учи докато е жив. Следващият път – с другото сребристо превозно средство. Онова с четири колела.

А сега – малко по-подробно.

Снощи Надя ми наби канчето, че сутрин като тръгвам я будя докато се обличам и събирам нещата и се приготвих още от вечерта. Избрах си дрехите за отиването, избрах си резервните дрехи, опаковах ги с фотоапарата в раничката, закачих един суичър на мястото за body armor и изобщо бях готов за подвизи. Единствено ме притесняваше това, че не знаех къде точно е Божурище и как се стига до там. В bgmaps няма карта, за това заложих на Google Earth. Е и там ударих на камък – оказа се, че снимките над Божурище са изключително… никакви. Добре де – поне придобих обща представа как се стига до там – по бул. Сливница.

Планът ми беше да тръгна в 9 – срещата беше в 11, до сега не бях карал такова разстояние – според Google Earth от гаража до нещо, което ми се стори като Божурище, разстоянието е малко над 18 км. 14 км, но с доста престои и прочие, в София ги минах за около час чисто време, ама все пак – няколко къси отсечки, чакане на светофари, трафик, едно, друго… Прецених, че 2 часа ще трябва да са ми напълно достатъчни.

Случи се така, че тръгнах в 9:30 – докато закуся, докато се облека, Надя се събуди… Тръгнах. До Сливница стигнах относително бързо и безпроблемно – нямаше много трафик. След това по Сливница – пак така. Изкефи ме един шофьор на автобус. Застанали сме на един светофар и чакаме. Светва зелено – аз изчаквам той да се изнесе и да карам след него. Той, обаче, не тръгва. Поглеждам шофьора – той ми махна с жест да тръгвам. Пич. Иначе заедно чакахме на един светофар и с бус, пълен с полицаи. Всички много внимателно и с много голям интерес ме изгледаха от глава до пети. Изобщо полицаите май не са свикнали да се сблъскват с велосипедисти. Особено тия на Околовръстното – даже ми направиха място да мина.

Както и да е – въртенето на педали по Сливница не беше особено интересно. По едно време видях някаква реклама на Техномаркет или нещо от сорта – „на разклона за Божурище, срещо Метро“. Опааа… явно някъде ще трябва да се отбия от E80. Ама къде? Карах, карах… Ааа – май го подминах. Я да свия тука вдясно да видя какво ще стане, пък ще питам някой как да стигна. Пътят се извъртя, мина под E80 и ме заведе пред Volvo Truck Center. Чудесно – ще питам охраната. Да, ама охрана нямаше. Но пък по-нататък имаше къщи. Продължих. Един дядо ме упъти – давай само направо – след 2 километра си на центъра. И аз давах.

Всъщност от гаража до центъра на Божурище стигнах за точно час. Добре – като за нетрениран човек като мен си е добре, мисля.

Времето не беше особено приятно, признавам. Температури около нулата, мъгла… може би и много лек дъжд, ама не съм сигурен. ДОСТА се окалях. Реших да се преоблека, че бях бая запотен, а и от мен се вдигаше пара. Греда – суичъра, закачен под раницата, беше станал на кална локва. Е няма такава кал. И то точно на гърдите. Нямаше какво – купих си едни салфетки, поизчистих каквото можах, съблякох се гол до кръста насред центъра, преоблякох се… Май пак станах атракцията на деня.

По едно време видях една банда около няколко коли. Попитах дали са хората с дръвчетата – те бяха. Запознахме се. Дойде и човекът от Лесничейството. Тук се съобщи една малко неприятна новина – налагало се да ходим малко пеша. Колко малко – ми към 1,5 км. Еееее, голяма работа – какво толкова. Значи ще тръгнем от Божурище по тоя път, ще спрем в четвъртото село и от там пеша… Опааа – това беше леко неприятната изненада в случая. Оказа се, че ще трябва да се придвижим още около 15 километра към село Златуша. Хората ми предложиха да качат колелото в някой автомобил, но се наложи да им откажа – просто беше прекалено кално, прекалено. Тръгнах, те останаха да чакат още някого.

Настигнаха ме в Пожарево. Егати дългото село. Сигурно съм въртял поне 20 минути в него. Пак ми предложиха да ме качат, пак им отказах – вече бяхме станали на прасе – и аз, и велосипеда. Продължих.

След около час вече започнах доста да се уморявам, а бях минал не повече от половината разстояние. Попитах един човек още колко има до Златуша. Аааа, доста е. Ама ти имаш да качиш още 300 метра хеееей до там, и после си само надолу. Колко стръмно е? Ами стръмно е бе, не бой се – само по инерция ще спускаш. А на връщане? Ееее… на връщане ще си е зор. Ясно. Явно днес няма да стане. Аз дори и да пристигна – ще пристигна към 13 часа най-рано. Пък ще трябва и да се връщам след това… Опитах се да се обадя на Андреас, ама Глобул каза, че абонатът временно е недостъпен. Пратих му sms да не ме чакат, пуснах една вода край пътя и обърнах.

Слизането до Божурище ми отне не повече от 15 минути. Не си бях взел очилата (а мислех да го направя) и бая кал си нахвърлях в очите. Пак правих стриптийз в селото, ама бях много изпотен. Добре, че си носех 3 резервни тениски.

А от Божурище до София вече беше сравнително лесно. Пристигнах си към 13:30 часа, пих един аспирин, изкъпах се (имах кал и по лицето!) и излязох с Надя на разходка – тя да се поразтъпче, аз на after party – да не спирам прекалено рязко с натоварването. Уж имаше ефект, ама нещо май утре ще ми е трудно ходенето.

Равносметка – дръвчета не успях да посадя. За сметка на това повъртях около 50 км, като едни 6-7 си бяха бая катерене. Доволен съм – от карането. От саденето не съм, ама… Сигурно ще има поправителен. Дано да има – пролетта.